Белези

Изведнъж, почуква ти приятел.
През голямата врата.
Прегазва ти цветята, сляпо.
С добрите си слова.

Премазва старта ти маса.
С  големите очи.
Всъщност стиска ти терасата.
За да броите там звезди.

Изгрева те посреща в тишината.
Като скитник в своя дом.
Останал без храна в душата.
Изсвирва пак самотен стон.

Така събираш си пръсчица.
От стъпките в изсъхналата кал.
Търсиш семена  в карфица.
Да вдигнеш своя, малък вал.

А вратата се изправя.
Запушила уши с кръвта.
Засъхнала по-старата и брава.
С белези надъхани в стръвта.