четвъртък, 20 март 2014 г.

Дупката

 -Край, ще обера банка. Изхвърлих са аз от канапето и паднах на земята. Сякаш новата  мисъл мий дойде с тайфун.  Рзпльоках се по лице и акъл. Та започнах подготовка
Първо. Трябва отложа тва коремче, дето му е мястото. Демек малко по навътре. Щото все пак, ако някой полицай получи нагон да ме гони аз ще стоя на място кат кюфте в пленарна зала. Не, че съм се освинила. Но нещо все пак там стърчи или виси. На два, три малки ката, като кавърма. Нескопосана разбира се.
Разгологъзих се по кюлоти и потник и се метнах в движение на ламината. Без постелка. Нямам време да се лигавя с пришки по задника. Той е дебел. Не! С леко надебелена кожа. Взех си две двулитрови туби пълни с вода и разкрачени крака на пергел деветдесет градуса,  почнах да броя.
Хиляда. Две хиляди. Десет. Къщичка с градинка. Круиз..
-А азе де съм ти в картинката? Облещи ми се с големите си зелени очи котката.  Навря си муцуната в лицето ми и исхъска натъртено. 
-Ако ме оставиш, ще изхардахушкам на някой гръцмуля. Да не мислиш,че ще ям този Фрискас цял живот. И ще кибича тука в апартамент. Искам двор. Градина. Цветя. И като дойде април цяла сюрия котараци да ми пеят сюита на двайсе гласа. А аз  ще се обърна и ще се направя на сляпа.  Нека се изтрепят. Кво съм им крива, че съм прекрасна.
-Да бе. И като мен леко дебела. Ха ха ха. 
- Кой! Аз дебела, или ти си сляпа. Ей сега ти одирам очите.
-Ще одереш. Ма ще видиш сонати през крив макарон.
Проснахме се двете. Дигаме краката. Челна стойка. Кълбо. Мост. Лицеви. Коремни. Гирички. Пардон, шишета. Нямаме фитнес зала. Стойки. Пози. Дози. Ииии малко диети. Понякога!
През  паузите на четири крака ( аз). И на два (тя). От схващане. Не от циркаджийски номера, щото нямаме публика. Всичко е по тайно от ДС , подслушванията и оня тефтер.
Ние не пишем нищо. Имаме кратуни. И то какви. Ум ще и зайде на банката.
Та през паузите подготвихме инструмента. Визията. Дрехи ве. Шмекриите.  Маршрути. И всякакви дреболии до зеница и косъм. И най накрая като се мръкна си взехме такъми и..
Тъкмо прекрачихме тротоара, буууум и тряяясс.
-Мисля, че  е дупка. И то доста дълбока. Не виждам цялата луна, която ми се веси през стъклото.
-Чеее, тиии от кога почнаа’ да мислиш. Аз от този удар забравих да мявкам, мъркам, хъскам.  Май само мога да хапя. Зъбите ми са у ред. Не знам обаче кого. Тъкмо както козината ми е кална, ще ме помислят за таласъм.
А ти не предвиди ли тая дупка? А А!
- Снощи като ти купувах Фрискас. Нямаше дупка.
- Стига с тоя Ф, чее полочвам колики. Ясно! А ти кво се чекнеш?
- Некви калинки ме лазят.
- Чакй сега. Уж никъде не излизаш, ами говориш за калинки. И ще ми заминаваш на круиз да ми донесеш цели  танкове. Ужаст. Ще ми опада разума заедно с кожата.
- Може да са бръмбари, не знам.
- Бръмбарите драга, не ходят по дупките. Дупките  са за бунаци като нас. Там има кал.
- Добре де. Сигурно е от хлора на ВиК. Щото тази дупка ще да е тяхна.
- М да бе. Само да не е дупка от мръсния канал, който правят срещу … Аууу паднах ми два косъма. Аз ще бягам. Не ми трябва твоята банка.
-Аре качи се и пусни поне въже.
- Първо. Няма да ми повишаваш тон. Второ. Няма да ми хващаш опашката. Трето. Искам пет катарка. Поне на снимка. Четвъртооо.
- Ти пускай въжето, че като съмне  може и да останеш без  храна. Михаа.Ако ме заровят с камъни и фрискас няма да видиш.

Сускеее. Суске маа. Ще ти оскубя черния куйрук.

Няма коментари:

Публикуване на коментар