събота, 15 март 2014 г.

Като клог

Не ми  играй игрички или роля.
Аз това го знам.
Карах го с моята неволя.
О, знам!
Всичко е театър, сцена, маски и камуфлаж.
И тонове мазило за бръчките големи.
От усмивки ли?
Не,  не ми разказвай поредния, сълзлив сериал.
Че, кой днеска не гази в кал.
Охлюв, лъв или акула.
Човеци!
Де ги бе?
Наоколо издигнати хендеци.
И паднал.
Строшил се.
Или умрял.
На кой му дреме.
Една колона се събаря, за да се издигне нова.
На кого отговаря?
От къде да знам.
Не стоя до там.
Да падат отпадъци големи по моята глава.
А, имала съм и това!
Значи не съм змия.
Щом съскам, още от сутринта.
Не съм и някакъв зюмбюл.
С разпъната усмивка, като гюл.
Подобие на думи, като гювеч.
Нали в нета няма реч.
Тооо за мен, и публика не ще да няма.
Ква публика, това не е площад.
Нямам пари, кат листопад.
Оф, започнах като сериал.
Да се оплаквам и  да щракам фотоапарат.
А ти насреща ми говориш за някакъв си идеал.
Това е мода. епидемия, зараза.
Знам, че драскам между четри стени.
Пардон!
В някакъв си блог.
Не разбран, объркващ и рошав.
Като глог.
Мога да го хвърля или забравя.
Но ти и да се съблечеш.
Това във мен, не ще да повлечеш.
То си стои и без да си го пазя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар