понеделник, 17 март 2014 г.

Последният куршум

- Добре ли си Стенли!
- Все още съм жив, ако питаш. И то цял.
- Сигурно няма да видим зората.
- И защо ти е тя, ако не си победил. Само ще констатираш, колко си безсилен срещу една, огромна и безумна паплач.
- Не са ли хора?
- Що за глупави въпроси. Ти само вечер ли си водил някаква битка. Или си се крил и тази ти е първа.
- Аз съм побеждавал Стенли, срещу други хора. Но това тук.
- Нима си убивал хора! Не усещаш ли, че те надушват. Били са нейде покрай нас и са изчаквали да се избием помежду си.
- Аз отдавна нямам нюх, Стенли. Получавах заповед.
- Искаш да кажеш, че си бил нещо като биологично оръжие. Така ли? Без съзнание и съвест. Защото ти не си бил човек.
Все още не съм разбрал, как човек избива масово други такива.
Сега го разбираш нали! Тези. Може би също са по заповед. Може за удоволствие.
А може да търсят начин на оцеляване на своя вид.
Ние как го правим, Стенли!
- Не знам. Сега тук сме само двамата и се борим буквално да оцелеем.
- А имаш ли семейство?
- Имах. Тези същества ги изпариха с дрехите.За секунди видях как  изчезват и падат като кървава роса.
А ти.
- Аз не посмях. Страхувах се още от така наречените хора. Сега кого щях да защитавам?
Тях. Себе си. Домът си. Или направо цялата планета.
Мога да се жертвам. Даже не е жертва. Както всеки си мисли и не признава. Въпрос на оцеляване.
Но в момента си мисля, че оцеляването е  дума която не съм разбирал. Или не съм изучил.
- Ще умрем нали.
- Ти как мислиш. Даже се чудя, защо още сме живи. Може би за някаква тяхна игра. Нещо по-страшно от смъртта.
- А дали в последния момент....
- Ако ще се предаваш, тръгвай. Тревата е толкова кървава, че дори няма да попиеш.
- И какво да направя, Стенли. Нямам дори куршуми.
- Аз имам два. Виждаш ли? Все още съм човек.
Слънцето изгря. Дори то беше в червено от отражението на Земята. От всякъде се надигнаха, някакви особени същества със също такива оръжия.
Чуха се два изстрела. 
Пищене, хрущене. Свистене от стрелба напосоки. И падащи сгради, като от домино наредено едно до друго.
До двата човешки трупа, тревата беше станала зелена. Като на бърз кадър бягаше  напред А когато настигнеше не човек, той се изпаряваше безследно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар