сряда, 29 октомври 2014 г.

Поглед оглупял

Когато бръкнах в празната надежда.
С оня поглед оглупял, като простак.
Зачудих се кога, то тука,  снежно е.
Кога и сянка няма за ортак.

То джобове, наоколо закърпени.
С иглата на съпътстващи сърца.
Защо ли като ровя на забутано.
На скелет стават мойте  раменца.

Така изгърбено, броя си пръстите.
Защото сенките за хванали часа.
А аз съм останала с минутите.
Разтягам ги в надежда да растат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар