Бай Иван

Бай Иван светна крушката и взе да се бръсне. После нямаше да има време. 

Все още не бяха му окрали добитъка, който си бе оставил. Ей тъка за кеф. Щото, той без работа не може. А младите му викат хоби. Затова.  Десет кокошки. Пет овци. Магаре. 

Някой и друг заек за внуците. Като дойдат да се радват.

Без куче не може. Поне за джангър. Кой ще спре крадците, които са тръгнали с пищови. 

И котарак.   Да не тръгнат плъхове из къщята.

Само котарак за парламента няма, ма айде сега.

После в кръчмата. Пет Ивановци. Опъваха си масата. Йордан спал, недоспал. От предната вечер със стария акордеон.

Не, че нямаше записана  музика. На живо сий друга работа.

- Аз съм ти за празника.

Бай Иван, изпусна бръснича. Не бе се порязвал от... Не помни. 

В огледалото го гледаше мома. Не каква да е. 

Не само беше млада и  натурално красива. И гласът и не идваше през микрофон, телевизор или каквато и да е техника.  Дори и оная градската, на която докато каже името му се връзваше езика.

- Не ме ли искаш, Бай Иване! Какво ми е?

- Ехх, чедо! Аз не съм за теб. Не, че се казвам Иван. Но в  теб има нещо, което сега го няма. После. Виж мен. Виж се ти. Как да се сложа  до теб. Кал до цвете. Сянка до цвят.

Или простичко казано. Не им е мястото на  млади моми до   Бай.

- Тогава ще те наричам Дон Иван.

- Дон, има само у града. Тука малкия Дон е  кмета.

Дон има и по филмите. И те не са с добър край. Ако ме разбираш. 

Аз съм Иван. Това, Бай ми го сложиха преди няколко години, когато ме хванаха да оправям поредната чужда ограда. Аз не се чувствам " Бай ".

- И аз затова съм тук.

- Не става...

Бай Иван  скочи в тъмното и залитна към студената печка. Клекна. Потърка кракът си.

Като се изправи видя разсейваща се сянка. Не на момата!