сряда, 7 януари 2015 г.

Бай Иван

Бай Иван светна крушката и взе да се бръсне. После нямаше да има време. 
Все още не бяха му окрали добитъка, който си бе оставил. Ей тъка за кеф. Щото, той без работа не може. А младите му викат хоби. Затова.  Десет кокошки. Пет овци. Магаре. 
Някой и друг заек за внуците. Като дойдат да се радват.
Без куче не може. Поне за джангър. Кой ще спре крадците, които са тръгнали с пищови. 
И котарак.   Да не тръгнат плъхове из къщята.
Само котарак за парламента няма, ма айде сега.
После в кръчмата. Пет Ивановци. Опъваха си масата. Йордан спал, недоспал. От предната вечер със стария акордеон.
Не, че нямаше записана  музика. На живо сий друга работа.
- Аз съм ти за празника.
Бай Иван, изпусна бръснича. Не бе се порязвал от... Не помни. 
В огледалото го гледаше мома. Не каква да е. 
Не само беше млада и  натурално красива. И гласът и не идваше през микрофон, телевизор или каквато и да е техника.  Дори и оная градската, на която докато каже името му се връзваше езика.
- Не ме ли искаш, Бай Иване! Какво ми е?
- Ехх, чедо! Аз не съм за теб. Не, че се казвам Иван. Но в  теб има нещо, което сега го няма. После. Виж мен. Виж се ти. Как да се сложа  до теб. Кал до цвете. Сянка до цвят.
Или простичко казано. Не им е мястото на  млади моми до   Бай.
- Тогава ще те наричам Дон Иван.
- Дон, има само у града. Тука малкия Дон е  кмета.
Дон има и по филмите. И те не са с добър край. Ако ме разбираш. 
Аз съм Иван. Това, Бай ми го сложиха преди няколко години, когато ме хванаха да оправям поредната чужда ограда. Аз не се чувствам " Бай ".
- И аз затова съм тук.
- Не става...
Бай Иван  скочи в тъмното и залитна към студената печка. Клекна. Потърка кракът си.
Като се изправи видя разсейваща се сянка. Не на момата!

Няма коментари:

Публикуване на коментар