Скачване

Дали не се раждаме празен съд?
А кръвта стои във епруветки без надписи. Всичките различни по-форма. Ние заставаме и се оглеждаме и какво? Да не би да наливаме от онази скромната в ъгъла! Избираме по-красота, големина и чудноватост на формата. Но дали същинското е във нея?
То човешкото око е лакомо.
Резултатът като стигне сърцето, ако се усеща такъв!
Сякаш бие различно. Уж тупти а лъха студено. Какво ли изтласква?
Дали ярки, студени звезди? Те не усещат ничия мъка. Смъкват чуждият блясък, полазват околното и го ползват за огледало. Оглеждат се, лъскат го и после пак отначало.
Или кубчета лед, които се редят върху нечие огънче. Те не се топят. Растат нависоко според бързината на студеният си път и ако има със какво да платят за ледения си поглед.
Топчета чудни които светят различно и чукат във тон, без да чуват околният стон.
Това ли тече?
Други се пукат!
За сянката в ъгъла.
Петната по-песните.
Гънката в погледа.
Трапчинката на обувката.
Завивката на косата.
Възлите на ръцете.
Какво циркулира не се знае. Нямат време да спират и да изследват.
Не им се вижда сърцето.
Покрито е със цвете. Да цъфти и ухае за другите!
С всеки жест все подканя.Вземете!

*Изображението е с лиценз Public Domain