Дали като автомат за кафе или защото някъде там от вътре ми е нещо не знам, но днес пак натрясках някакво си стихче. Ако е такова разбира се. През монитора ще четат него, нали. Няма да четат мен.
А какво ли е вътре?!
Никога не съм изпитвала паника пред физическата болка, независимо от какъв вид е. Не, че не ми се живее де. Просто това е като днес. И ако успееш да скочиш утре дори и превързан ще си на линия.
Някак не ми е оставала дупка от онова докосване на ония НЕ думи, преносно казано. Защото всички думи знаем от къде идват. Стоварват се като някаква тежест. И това преминава някак.
Най- гадна е тишината. Когато имаш чувството, че и стените те укоряват и не знаеш защо. Не знаеш, дали като отвориш прозореца " ще чуеш " птички. Въртиш се и все ти се струва, че идват стъпки. Или пък, че телефона ти дрънчи. Не , че няма никой край теб. Но на моменти имаш чувството ,че си само въздух, който се опитват да издухат.
Най- важното е да ровиш....и си там някъде.
Дали като автомат за кафе, пак натрясках някакво стихче. Но го замених с това, от вътре.
А какво ли е вътре?!
Никога не съм изпитвала паника пред физическата болка, независимо от какъв вид е. Не, че не ми се живее де. Просто това е като днес. И ако успееш да скочиш утре дори и превързан ще си на линия.
Някак не ми е оставала дупка от онова докосване на ония НЕ думи, преносно казано. Защото всички думи знаем от къде идват. Стоварват се като някаква тежест. И това преминава някак.
Най- гадна е тишината. Когато имаш чувството, че и стените те укоряват и не знаеш защо. Не знаеш, дали като отвориш прозореца " ще чуеш " птички. Въртиш се и все ти се струва, че идват стъпки. Или пък, че телефона ти дрънчи. Не , че няма никой край теб. Но на моменти имаш чувството ,че си само въздух, който се опитват да издухат.
Най- важното е да ровиш....и си там някъде.
Дали като автомат за кафе, пак натрясках някакво стихче. Но го замених с това, от вътре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар