Дори прозорчето в душата си.
И спра на място, като стълб без крушка.
А пепелта от пътища в краката ми,
отдавна са забравили да ме потърсят.
Ще олекна или ще потъна,
в моето си някъде.
А някой ще почука
в ехото на моите обувки.
Вратата яхнала ръждата,
се люшка напред и на назад.
Вятъра назъбен страшен е,
защото няма ключ в напразното.
Вътре мебелата' прахулясала,
напукана и накървена.
Ще крещи.
-Къде си беше вчера и чукаш днес?!
Ми няма я!
Няма коментари:
Публикуване на коментар