За тях ли вия, хапя и воювам

Не ми харесва
Да се впервам в луната.
Глутницата да я няма.
И аз, свирепата вълчица.
Да рия вечер,  в самотата.
И да вия, да вия.
Белезите, като брадви.
От близки зъби.
Впиват се като проказа.
Настръхват в нощния завой.
И пак наканват се на бой.
Под сивата им грива.
Нощна стража не заспива.
Годините са веч минути.
Не искат да висят в очите.
Като светкавици  прочути.
Зъбите полу строшени.
Не скриват хапка сал за мене.
Като достойни, стари броеници.
Все се строяват, и все войници.
Макар да падаме в тъмата.
Вием срещу полосата.
От тъмно сме обезумели.
На светло, глътка въздух.
И за миг сме спрели.
Таз вълчица веч се умори.
Ох луна, вземи та спри.
И битките си прибери.
Броя си сребърните нишки.
И браздите от изтупания  мрак.
Но, няма как.
Щом мърдам, да не вия, да не хапя и да не воювам.
За мястото и свободичката си мила.
Може би с тях ще си умра.
Тъй както с тях съм се родила.