четвъртък, 30 август 2012 г.

Самокриттъркулница

Решила съм да си фъргам загубените стихчета на таваня. Сал да не е в коша, че музата ще ме бичува и ще ме прати в Занзибар. Ма то там е хубаво, ве.  Викам си, явно като поостареят и съберат прахуляци може  да ги пусна  ми цапат блога.
Нехранимайковци такива, ааа.  
Ненужниници заемащи мястото на по-важни неща.
Примерно на някой виц с Бойко и друг с мръсотии. И като ми цъфне оня ти ми блог ще върже ошаф и туршия за зимата. И без тва зарзавата е скъп. Да влезе в полза някаква.
Те са скрито нещо . Да не искате да ви  изтипосам  кви са ми удоволствията сега тука.
ВИЦА е  една висока и лирична мисъл на свободната точка, изгоряла от пресъхване  на съзнанието от чистотата на дефиницията обърната от предишни изживявания на виртуалния, визуалния и пероралния   въздух под налягане от предишните дни.
Та затова   е толкова и харесван.
Също така, трябва повече място за плювки
Плювката е кълбо на нервно- контактни, рационалени и разтворими окончания в най- различни изрази, които задълбават дупки,  ями и трапове. Те се изпълват според ъгъла на опорната точка на тежестта, която рови перпендикулярно в  големия дзвяр  на нерва.
Та какво силно описание имат стихчетата за да се наместят  помежду горните две групи.
Някакви си лирични отклонения, които излизат в два свята и се правят на шантави от някаква си там Л или някоя друга подобна на нея.

И накрая.
Кой как чел, чел. Кой как разбрал, разбрал. 
Днес си е днес. Утре си е утре. 
Когато  е тъмно, дяволът рови. 
А когато светне, се хваща дявола за опашката.
Стар ред, бой отпред. Нов ред, дай наред. 
Колко не трябва, има си брадва. Колко ми трябва, малко ме радва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар