четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Да се обърна

Уморих се да прощавам.
Ивиците ми станаха на нишки,
развети от въздуха нехаен.
Течение излишно.
Мухълът развява знамена.
От повторение на главни имена.
От стъпки напълнени с обратен дъжд.
А аз му викам
Къш!
Той си чопка не заздравели дупки.
Натиска с кален и усукан крак.
Това са пъпки, казва.
И цъфка черна пръст.
А аз на мъст.
На отмъщение за загубеното време.
Частица, четвърт, половинка от живота.
Това ли е кивота?
Ритна ме сърцето.
Душата дето беше няма, сляпа, глуха.
Ти си куха, ти си куха.
Пращаш мене на измяна.
Колко пъти съм те правила засмяна.
Вадих те от тиня , миришеща на крах.
На теб остана само ах.
От високо пада  като прах в очите.
Само аз и ти си бяхме до главите.
Оххх
Уморих се да прощавам. 
Но злобата е тежък камък.
А душичката не дава.
Сърцето пак цветя наплита.
Крила за мен.
И никак ме не питат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар