Да се обърна

Уморих се да прощавам.

Ивиците ми станаха на нишки,

развети от въздуха нехаен.

Течение излишно.

Мухълът развява знамена.

От повторение на главни имена.

От стъпки напълнени с обратен дъжд.

А аз му викам

Къш!

Той си чопка не заздравели дупки.

Натиска с кален и усукан крак.

Това са пъпки, казва.

И цъфка черна пръст.

А аз на мъст.

На отмъщение за загубеното време.

Частица, четвърт, половинка от живота.

Това ли е кивота?

Ритна ме сърцето.

Душата дето беше няма, сляпа, глуха.

Ти си куха, ти си куха.

Пращаш мене на измяна.

Колко пъти съм те правила засмяна.

Вадих те от тиня , миришеща на крах.

На теб остана само ах.

От високо пада  като прах в очите.

Само аз и ти си бяхме до главите.

Оххх

Уморих се да прощавам. 

Но злобата е тежък камък.

А душичката не дава.

Сърцето пак цветя наплита.

Крила за мен.

И никак ме не питат.