четвъртък, 4 октомври 2012 г.

Просто ей така

Не мога да искам повече от колкото могат да ми дават или пожелават да ми дават. Важното е да ми обещаят нещо и аз да си го търся като зестра, до гроб.
То каква ли ми беше зестрата, я. Само моята сянка и моето отражение. И на тази тепсия, не може да се очаква кой знай какво.
А и аз се задоволявам с малко.
Сутрин като стана, да не чувствам там вътре студено, мрачно и влажно. Да ми покажат една не подхвърлена усмивка и хоооп слънцето изгряло.
Сега всички търсят зестра.
Търсят едно ярко и  игриво сърце.
Едни очи на кристали
И една пияна душа за да и определят пътя. Да го вижда тя цветен и хубав. А той някой ден вече в камъни, тръни и не пристигнали  пътеки.
И аз все вярвам, на обещания. Въпреки, че там вътре все ми чука съмнението и ми наглася часовника. да бягам
Да се спасявам.
От черното.
От самотата.
Зашиването на дупките празнота.
Прибирането на обувките за пътя
И гледам през ключалката. Дали нощта на измислените желания  вече си е отишла и е настъпил нещо като един реален ден. Да речем на мига.
Оня в който ще бутна онова мухлясало черчеве за да погледна, че все пак някой е дошъл без да обещава. Без да дава.
Просто ей така. То това така е толкова голямо, че не може да се събере в една пияна душа.


Няма коментари:

Публикуване на коментар