Просто ей така

Не мога да искам повече от колкото могат да ми дават или пожелават да ми дават. Важното е да ми обещаят нещо и аз да си го търся като зестра, до гроб.

То каква ли ми беше зестрата, я. Само моята сянка и моето отражение. И на тази тепсия, не може да се очаква кой знай какво.

А и аз се задоволявам с малко.

Сутрин като стана, да не чувствам там вътре студено, мрачно и влажно. Да ми покажат една не подхвърлена усмивка и хоооп слънцето изгряло.

Сега всички търсят зестра.

Търсят едно ярко и  игриво сърце.

Едни очи на кристали

И една пияна душа за да и определят пътя. Да го вижда тя цветен и хубав. А той някой ден вече в камъни, тръни и не пристигнали  пътеки.

И аз все вярвам, на обещания. Въпреки, че там вътре все ми чука съмнението и ми наглася часовника. да бягам

Да се спасявам.

От черното.

От самотата.

Зашиването на дупките празнота.

Прибирането на обувките за пътя

И гледам през ключалката. Дали нощта на измислените желания  вече си е отишла и е настъпил нещо като един реален ден. Да речем на мига.

Оня в който ще бутна онова мухлясало черчеве за да погледна, че все пак някой е дошъл без да обещава. Без да дава.

Просто ей така. То това така е толкова голямо, че не може да се събере в една пияна душа.