понеделник, 7 януари 2013 г.

Иванчо

Учителката бавно се запъти към класната стая. Никога не знаеше какво я очаква. На тоя Иванчо му щукваха такива неща! А всички го следваха сякаш беше внук на кмета, президента или Бога.
Каквото и да направеше, не му се сърдеше дълго. И не го наказваше тежко. Но май трябваше.
Последния път като влезна', всички изпоскачаха  с куп балони. Уж в нейна чест. С какво бяха надути, не ги разбра, но Иванчо скочи  през прозореца.
И каквооо, другите след него. Нямаше време даже да извика от вцепенение. Притича до прозореца, а те бяха изчезнали. Само  с грамадни букви бяха нашарили площада, ЧРД.
Директора я мъмри много и обстойно провери всички за рани. Нямаха нито една Иначе сега щеше да е извън портала и нямаше да пристъпва като мишка, която чака котка.
Голямата тишина я удари още в коридора и това не предсказа добро начало с лесен край.
Влезе в класната стая и спря.
Иванчо беше  застанал на един крак в някаква оплетена поза на йога и от него се чуваше само, оммм, оммм.
Всички останали  си седяха послушно, както за час, все едно Иванчо го няма там.
Но той си е там и не помръдва, не омеква и не криви тази поза.
Учителката забрави за другите деца.
 Първото нещо което си помисли, че се шегува. Той цар на толкова неща. 
- Иванчо този път ще извикам директора.
Появата на директора накара децата да застанат  в мумийско положение. Но Иванчо не по мръдна. Все така си седеше на един крак в оплетена поза и от него се чуваше оммм. оммм.
Само, че този път беше вече само на един пръст. Явно показваше респект.
Второ. Помсли си, че  е болен и има проблеми. Затова реши да му поговори.
- Иванчо, ако ме чуваш мръдни свободен пръст на ръката.  С тия пръсти можеше много, нали Иванчо. Помниш ли как успя да скриеш всички тебешири и химикали. А после за месец трите  двайсет годишни фикуса пред кабинета на директора умряха
Мигни с клепачи Иванчо, моля те. Не си ли спомняш де? Като те изкарах от пред и ти намигна.
Двама им се приходи до тоалетна. Трима им долоша. А един направо припадна, та викахме бърза помощ, която струва на директора стотина лева .
Иванчо не трепна. Дори това оммм, взе да притихва. Но позата си оставаше и учителката започна да ходи напред назад а директора взе да рови в бележника си.
Сега вече директора взе думата.
- Ще извикаме бърза помощ.
Каката е в горния клас. И майката е наблизо. А ето го номера на бащатааааа.
- Е е ее , тва нема как да стане. Довечера имам парти, нали съм именник. А пък и вчера обещах на всички една незабравима почерпка, ха ха ха.
В това време звънеца звънна и стаята се опразни за нула време. Нямаше и следа от йога. На неговото място имаше голяма кутия шоколадови бонбони.

пп Честит празник на всички именници!
( На майка ми и баща ми, които са именници, но не са на този свят. Да им покажа, че им простих! Не, съм простила!)

Няма коментари:

Публикуване на коментар