Родители

Увод

Тази година, кат си нямам работа се вързах на Сборището и техния конкурс. Не, че съм очаквала  да се класирам. Това значи да имам прекалено, голямо самочувствие за  себе си.

Аз го имам де. Но то не се подронва  от класации, числа и сега конкурс и техните оценки.

Даже малко зорна влязох в него. Не съм свикнала с такива неща.

Сега, като видях, че не боли може пак да се изпробвам. А може и на друго място?!

Само ме затруднява тази специална обработка на текста и прекаленото вманиачаване  на доста конкурси, които съм поразгледала.

Начи този тука за" кратък фантастичен разказ" имаше минимални изисквания. :)

А ето го и моя опит, в не така традиционен стил в който пиша.

Родители

Пътувах в пространството, като натоварена чужда воля, непригодна за изпълнение. Бях последният, който не стана родител, защото е сам. Защото дълго се е чудил, дали има място, въздух и вода. И не се е досетил за нещо повече!

Когато всичко свърши, само аз успях да издигна волята си за полет. Разбира се, че бяхме намерили друга планета за скрито спасение.

Но в дадения момент нещо ни промени. Някакви твърди частици се присъединиха към мислите ни за действие. Опряха на камък вместо сърца, които щяха да реагират. И накрая всичко избухна, като застаряваща и непотребна звезда.

И така по чужда воля. Може би защото знам, че няма изпълнение. Сега аз трябва да създам чудно, ново поколение, без твърди частици. И не е честно да крия, че съм тръгнал на нещо като сафари за родители на това поколение.

Пък и се надявам да са хора. Защото не съм спрял и за миг да си мисля, че всички които са изчезнали, в себе си дълбоко са носили човешкото. Не трябва да  се загуби.

Вселената е пълна с човечества. Някъде там, може и да се спра.

Времето не е безкрайно, както си мислят. Някои неща умират, други се възраждат. А аз се моля, скритата планета за спасение да ме чака.

Първите родители, които  намерих можеха да защитят деца с голи гърди.  С тях спираха куршуми, гранати и дори атомна бомба.

Постоянните войни, не бяха оставили нищо по тях. Дори и моя  ярък скафандър прелетя през гръдният им кош за секунди. Не можах дори да им задам въпроса, дали искат деца на тиха и безлюдна планета. Трябваше да се спасявам.

Аз не бях родител. Не можех да спра нищо с гръдният си кош. А и скафандърът ми вече се броеше, за старо поколение.

Вторите, които намерих хранеха децата с устата си. Не, не бяха първобитни птици. Те не приказваха помежду си. Просто е.

Детето има гена на родителя. То си отваря устата. От там излиза готова, наследствена храна. Това е.

Не знам защо, но в същия миловиден момент прегладнях. Някакво парченце, което беше паднало и ми се видя чисто. Посегнах.

Тука спирам. Прибрах се жив и здрав. Само разбрах, че никой не си дава гените. А аз мислех да взема цели двама родители.

Третите само разперваха ръце. В първия момент си помислих, че ще полетят. Но от ръцете им излизаха дрехи. Обикновени. Само с отваряне на длан.

При всяка секунда промяна на времето, те отваряха ръце и излизаха нови. Не обръщаха глава назад. Ако продължаваха така, може би планетата им ще потъне  в пространството.

Те гледаха напред. При всяка промяна на времето, децата им да са защитени.

Отчаян съм. Не знам колко години са минали, по време на безделното ми търсене. Все се опитвах да се взра в очите и да намеря нещото, което се беше загубило под тежестта на твърдите частици.

Досега никой не ми даде време, място из погледа си. Там някъде трябва да има цветя на обичта.  Не видях, дори в периферията на секундата.

А аз търся точно такива  родители за новото поколение. С вдигнат поглед и цветята на обичта. Ако ги има, ще дойдат с мен на новата  и пуста планета.

Да създадат семейство! С деца!