С връх до земята в танго

Веднъж. Някога си. В една неизвестна гора. Насред, която имало полянка с тревички и диви цветенца, изникнало нещо.

Още щом се излюпило от твърдата горска почва, започнало да пее

- Трам-та-рам, тарам, тарам. Не съм сам, не съм сам.

Бил толкова малък и дребен. Но винаги се разклащал във вятърна самба и накрая завършвал  с връх до земята в танго със слънцето, без да счупи.

Естествено не минало без забележки. От как се помни тази гора. Или по-точно, тази поляна си живяла в един и същи синхронен. Раждали са се едни и същи неща.  Живота им е преминавал по един и същи начин. А тишината се е разцепвала само от птиците. И то с предимство на някои дървета.

Сега, едно. Или един неизвестен, взел, че се разпял.

- Кой си ти? 

Попитал дъбът. 

Не приличаш на птица. Грачиш и не си гарга. И и и, по чия воля разваляш кръговрата на тази поляна.

- Кой си ти?

Попитал глога.

Не си храст за да имаш скрити птички и те да пеят. А а а а, храстите, нямат гласови струни. Твърде си дребен за храст. Пък и нещо толкова единично...

- Кой си ти?

Попитала горската ягода.

Аз, която давам тука най- ухания плод, не тръбя така. А тиии, току що си си показал рокцата.

Не знам между нас да има дяволи. Но сега в този развинтен свят, ти да си първият такъв.

- Кой си ти?

Попитала тревата.

Знаеш ли с каква борба съм извоювала това място?! А ти за няколко дена, по средата. Че по високичък. Наду ми главата и върховете ми слегнаха, като от киселинен дъжд.

Няма да те оставя да стигнеш надалеко.

- И аз. Каза борът.

От твоите песни ми опадаха шишарките зелени. А ти какво ще даваш? Нищо!

Нищо! Нищо! Нищо! Заехтя ехото.

- Орехи ще давам аз.

Вие тука, не сте в час.

Като минат две, три зими.

Някои, няма да ги има.

Под моите дебели сенки.

Няма да растат и дренки.

Сега се пулите на чума.

Тогава, няма да е ваща дума.

Орехите са великани.

А вие тук, неразбрани.