понеделник, 29 април 2013 г.

С връх до земята в танго

Веднъж. Някога си. В една неизвестна гора. Насред, която имало полянка с тревички и диви цветенца, изникнало нещо.
Още щом се излюпило от твърдата горска почва, започнало да пее
- Трам-та-рам, тарам, тарам. Не съм сам, не съм сам.
Бил толкова малък и дребен. Но винаги се разклащал във вятърна самба и накрая завършвал  с връх до земята в танго със слънцето, без да счупи.
Естествено не минало без забележки. От как се помни тази гора. Или по-точно, тази поляна си живяла в един и същи синхронен. Раждали са се едни и същи неща.  Живота им е преминавал по един и същи начин. А тишината се е разцепвала само от птиците. И то с предимство на някои дървета.
Сега, едно. Или един неизвестен, взел, че се разпял.
- Кой си ти? 
Попитал дъбът. 
Не приличаш на птица. Грачиш и не си гарга. И и и, по чия воля разваляш кръговрата на тази поляна.
- Кой си ти?
Попитал глога.
Не си храст за да имаш скрити птички и те да пеят. А а а а, храстите, нямат гласови струни. Твърде си дребен за храст. Пък и нещо толкова единично...
- Кой си ти?
Попитала горската ягода.
Аз, която давам тука най- ухания плод, не тръбя така. А тиии, току що си си показал рокцата.
Не знам между нас да има дяволи. Но сега в този развинтен свят, ти да си първият такъв.
- Кой си ти?
Попитала тревата.
Знаеш ли с каква борба съм извоювала това място?! А ти за няколко дена, по средата. Че по високичък. Наду ми главата и върховете ми слегнаха, като от киселинен дъжд.
Няма да те оставя да стигнеш надалеко.
- И аз. Каза борът.
От твоите песни ми опадаха шишарките зелени. А ти какво ще даваш? Нищо!
Нищо! Нищо! Нищо! Заехтя ехото.
- Орехи ще давам аз.
Вие тука, не сте в час.
Като минат две, три зими.
Някои, няма да ги има.
Под моите дебели сенки.
Няма да растат и дренки.
Сега се пулите на чума.
Тогава, няма да е ваща дума.
Орехите са великани.
А вие тук, неразбрани. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар