вторник, 30 април 2013 г.

Контейнери за разделно събиране

Отначало, всичко тръгна някак си плахо. Хората бяха разхвърляни за отминалите  си неща.
 Някак скъпо ги натискаха в подсъзнанието, като награда за гордост. Като капитал за тежест на скрито самочувствие. Или просто, като страх от празнотата в себе си.
И се започна!
Като изчистят себе си, разбира се! Защото всичко минало, разпиляно, несбъднато и несподелено, няма място вътре.
То е товар, който пречи на естественото развитие за напред. 
Всяка стара частица, която не е усетила раждане, се хвърля като въдица. Някъде надълбоко.
И кърви. 
Като дом.
Като сърца.
Като песен с трева.
Като люлка с шепот.
Като две капки вода, в двата края на кръга на чаша, които не могат да се слеят.
Човекът си е същият. Но отвън. По принцип, той е един голям артист.
Играе си всекидневните роли. Но всъщност е някаква степен на развалина.
Появиха се тези контейнери и малко, по малко  всеки започна да бърника из себе си.
Доста трудно!
По някаква си причина , все още му бяха скъпи.
А и не знаеше как да ги раздели.
Примерно. Една отминала мечта, с една отминала любов и една колиба от рози в гарнитура.
Но живота е по ценен.
Всичко, минало, разпиляно, несбъднато и несподелено си е като болест. Ако не изчезне. Няма как да се види, дали има нещо ново.
Е, да. И то може да няма шанс. Защото утре ще е старо.....
Старите неща трябва да се рециклират. Разделно. Да нямат шанс да заприличат на стара, умирисан гробница.
Но има един случай те да продължат.
Да мине някой клошар. Той няма нищо. Това може да съм аз! Може да си ти!
И докато не са прибрали казаните, да си харесаме нещо.
От всичките. И да го съединим, нали!

Няма коментари:

Публикуване на коментар