Времето е една безкрайна мисъл, която не може да се опише.
Да се събере.
Да се нарисува.
Ако не си в крак на мига. Даже не може да се изживее.
И какво остава. Едно празно самосъжаление от което трудно можеш да се отървеш. И все се мериш дали си бил достатъчно от това или онова, сякаш ще ходиш на конкурс. Пък то трябвало просто да си живееш твоя живот.
А ти. Или те е било страх. Или си бягал за някъде, където не знаеш. Или си гонил небето, което е високо. Или си карал ,по карай да върви. Или не си дал всичко да излезеш от някоя кал.
Недоволството е най-голямото кръстовище на човешките мисли. Никога не знаеш в каква посока ще тръгнат и дали тя ще ти хареса. Въпреки, че всичко зависи само от теб. Дори и недоволството от сърбел. Защото, ако се почешеш прекалено много ще стане на рана.
Любовта е най-великата гостенка, която човек посреща. Но остава най-редкия стопанин, който човек успява да задържи или да изживява цял живот.
Самотата е във всички петна на дъгата. В оцветеното не можеш да намериш точка за надписване на пътят си. А приятелят е в най-сивата дупка на мисълта. Защото той винаги те кара да жадуваш за цвят и борба.
Домът на човека е там, където мислите му играят, пеят и никога не носят веригата на премълчаването в най-дълбокият смисъл.
Няма коментари:
Публикуване на коментар