събота, 11 май 2013 г.

Косачът

Взе кремъка от рафта и започна да я точи. 
Чигъъъър, чигъъъър. 
Първият му инструмент. Беше толкова млад.
Тогава, небето си беше небе.  Пътят му път. Тревата, трева. И като замахнеш.
Айййй, как мирише.
- Тиии, не си косач, нали? Можеш да опиташ, като скъсаш стрък трева. Размажи я по прстите си и ги сложи на лицето си.
На какво ти мирише, кажи? На живот!
Чигъъъър. 
Трябва да светне. излишно в поръчката беше написано. Ръчна коса.
Боже, че проста личност. Само дума коса, му беше достатъчна.
Тия модерни, разни, бръмчащи  бяха за фасада.. С времето всичко се промени.
Тревата идваше с камион и я разстилаха като черга. Чакаха я само да порасне, като преди това я бяха нафъчкали с куп  химикали.
Ходеше с маска. Тва нещо миришеш на лекарство.
Обуваше си едни дълги прилепнали ботуши. Костюм от специален, дебел найлон и така влизаше. Като в радиационна зона. 
Само първият път си позволи джапанки, къси панталони, потник, шапка и любините си слънчеви очила. Сега слагаше едни с уплътнител.
Няма да се връща назад и да си разваля настроението.
Чагъъър.
Щом е коса, значи може да си извади младостта. Голите крака. Може и сандали.
Шапка и очила ще мине да си купи на черно. Сега са скъпи, защото бяха на изчезване.
Маските бяха завзели магазините, като предпазна мярка и за тия нещица нямаше пазар.
Чагъъър. Готово. 
Обу старите сандали и като насън по пътя си сложи  нещо на главата и очите. Стигна до градината, която трябваше да окоси. Хвана дръжката на вратата и влезна.
Първо видя камъкът. И това беше той самия. Ръцете. Стиснаха косата, и не смееха да мръднат. Вместо да я изнесе напред, той натисна и още малко щеше да среже краката си отзад.
А рамото му като опора, започна да се огъва, като найлон в огън
Пред него имаше изправени змии.
Забрави колко, кога и какво щеше да получи. Дигна тежките си, като стомана ръце.
Храс. 
Първият откос падна.
Спря и преглътна. Устата му беше засъхнала и се напукваше. Усети кръв.
Храс.
Вторият откос падна.
По гърбът му се стичаше пот, която се смесваше със змийските глави. така си помисли. Защото, не гледаше в земята. Само усещаше мърдащи парчета по краката си.
Спря да мисли.
Храс.
Третият откос падна.
Започна да се вдървява. Първо върха на пръстите. затова стисна здраво дръжката и продължи.
Храс,
Четвъртият откос падна. 
С него и шапката. Главата му се кандилкаше като антена на микробус от филм. И камерата го гледаше втренчено за да го снима, пак.
Храс.
Петият откос падна. И той беше на колене в пътеката. Беше свършил.
Стисна цялата си воля и се обърна назад. Отвори широко очи.
Беше окосил градина с  грамадни, червени макове. Един мак беше останал и го гледаше в очите. Втренчено.

Няма коментари:

Публикуване на коментар