Търсачът

Тази сутрин изгревът закъсня. Слънцето се мъчеше да излезе и се виждаше съвсем малка светлина на частица от небето. То се беше разкъсало на части, като между тях нямаше нищо.

Ясно се различаваха разликите между парчетата. Защото, ако ги погледнеш се загубваш. Все едно те няма. 

Не си бил. Не си се раждал. Не си цъфтял Не си любил.Дже не си мразил.

Нищо.

Търсачът на изгреви погледна небето и разбра, че тука го чака най- измъчения изгрев. 

Трябваше да го вземе. Всички изгреви във вселената бяха при него.

Картотекирани в категории и наредени,  от най- малкия до най-големия.

Там където нямаше изгрев, нямаше живот. И ако някой е решил да го потули, избегне или смачка поради някаква, своя лична причина. Той трябва да го измъкне от ситуацията.

Никога не мислеше за причините. Дори и сега, като видя небето. Нищото се просмукваше между парчета и ако стои още малко в прелюдия Точно сега ще загуби първия си изгрев.

И точно едно място щеше да е пусто.

И не само това. Представи си колко жертви щяха да потънат в тъма. 

Без вълшебството на изгрева всички щяха да живеят пипнешком със затворени очи; като плъхоци и смоци. Щяха да лазят, за да не паднат в дупките.

Никой нямаше да вижда очите на другите. А там се крие истината.  Защото и в тъмата, пак ще намират думи да говорят. На една уста не и трябва изгрев за да изрича празни дупки и да ги лепи по небето.

Те са виновни!

Бръкна в торбата. Извади съвсем малка игла. Духна със всичка си сила върху нея и започна да шие, като оставя нищото навътре. Хастар.

Изгревът изгря. Лекичко смачкан. Но куцукайки седна на ръката му.

Какъвто и да е, той си искаше своето място!