събота, 22 февруари 2014 г.

Твоят, малък образ

- От кога се ровиш?Когато се събудих ми беше студено.
Не мога да заспя, ако не заровя пръсти в косата ти. Може  да е вълшебна.
Ръкомахаш, че вече почти нямаш коса.
Не е вярно! Тя е там.
Дай си ръката. Намери ли нещо?
Винаги ставаш преди мен. Толкова си слаба, а от къде намираш сили не знам.
Кажи, намери нещо!
Само две сладки камъчета.
Седни. Сложи ги в устата и ги смучи, бавно. Сега аз ще ровя.
Защо ме гледаш така втренчено? Казах седни. Как, къде. И аз не виждам в тъмното.
Ти просто.
Не рови повече, казах!
Ето ти едно. Става ли?
Така. Знам, че е студено.
Виж, трябва да оцелеем. Не сме последните в черното. Щом ние двамата се събрахме...
Да, да. Припълзяхме, като животни, за да не паднем в някоя дупка.
Какво беше това животни?
Дали не е онова, което ме ощипа и ръката ми стана по- голяма. Или другото, което излезе от теб, но умря.
Нямаше камъчета.
Защо хрипитиш сега? Какво съм направил?
Не ме удряй.
Знам, че не можеш да говориш. Но  ние се разбираме.
Ето ти още едно камъче. Добре ли е?
Не се свивай. Какво ти става?
Защо легна?
Сега не му е време. Трепериш.
Подай си ръката. Стискай, стискай!
Отвори очи! Защо спря да мърдаш?
Защо има кръв по краката ти?
Някакво животно. Много  е лигаво.
Ти не дишаш. Трябва да те целуна.
Я, светлинааа.
А а а а, до теб е твоят малък образ.
Стани мила.Стани милааааа!

Няма коментари:

Публикуване на коментар