сряда, 28 май 2014 г.

Двайсе и четири часа дъжд

- Кво си бръскаш терасата, ма идиоткеее. Цялото ми пране заприлича на кал. М начи, толкуз е чиста...
- Де да си бръсках терасата, че да ти счупи откачената кратуна и да падне твоята. Тази миризма не се понася.
Тва зеле. Тва кофа за боклук. Ако изобщо я хвърляте...
- Дам. Както мъжа ти. Хвърля бутилки зад блока.
- Моя ангел ли ма, кикиморо с кикимороо.
- Ангел!...
Небето издрънча. Откъслечните крясъци продължиха като на срички в бурята. А дъжда, който се лееше изобщо не им сбърка комшийския разговор. Като едната се бе надвесила, и аха да слезе при другата. Тя па се бе показала, и аха да литне нагоре.
Въпреки дъжда, пред входа се събра група живущи. С гумени ботуши и найлони по главите. Шахтата не поемаше водата и пред вратата току да опънеш въдица.
Не, че предприемаха някакво действие. Седяха си на водата, като риби. Без страх от удар. Не мозъчен, де
- Димитре! Жената ли си хвърли превръзките в клекало бе?
- Ти да не и бъркаш в гащите.
Настръхна наречения рязко, та чак покритието върху него полетя. Той направи крачка, но бе спрян. Защото се подхлъзна и падна във водата  на земята.
Налапа кал. Опита се да я изплюе върху...
Толкова страшно изгърмя, че всички замръзнаха на място. Погледнаха нагоре. Ако тва може да се каже поглед.
Небето се разцепва на две, иии река. Не, море се изсипа върху тях. Само къде по време на замръза, всеки зае някаква поза и му падна найлончетооо.
Като се пречистиха за около минута тишина.
- Не. Тва ще да са памперсите на Иванови.
Иванов. Двайсе и седем годишен бик и половина. Само се изпъчи.
- Така, така. Някои, като сме импотентни. И си сменяме жените през три дни. Се чудим къде да си избичим нервите. Само защото, няма на кого да оставим наследството.
Хлебарки и мравки.
Гол си като пушка. И такава нямаш.
- Тии, кво намекваш?
Обади се едричкия Иван.
- Аз имам пистолет. Да не съм тръгнал да гърмя наред.
- А ние да не сме ти свидетели.
Обади се Марин от първия, който бе нещо като муха или комар.
Иван скочи. Обаче, Марин имаше двама братя.
Паднаха в мокрото. Другите взеха да ги разтървават.  Но стана меле. И всеки налагаше, всекиго. Вдигна се такава патардия, та чак заглуши бурята.
Жените се показаха по терасите и  само подвикваха като пинчери отгоре.
По едно време Марийка Стефановата, се досети, че има полиция.
- Ало! Там районното лий?
- Да, госпожо. Не бар " Отбий се за малко".
- Къв бар ве? Тука се избиват. Ти за бар ми говориш.
- О! А вие искате, да влизате в пререкание с полицай.
- Ти разбираш ли от дума. Или да те пререкавам. Тука става война.
- И война с държавата значи.
- Ква държава бе.  Мъжете се млатят.
- Щом не сте в държавата, значи не сте в моята компетенция.
Тъкмо щеше да навре компетенцията на отсрещната страна, на някъде. С периферията видя, че бурята. Не тази на небето, която бе в силата си.
Мъжете всеки момент щяха да станат на кости, кайма, кал и половин метър вода.
Излезе, както беше по бельо. Мислеше да се  къпе. Което па в момента изобщо се бе пръждосало. Както и видът на тялото. Това щото, като куршум бе коридора.
Отсреща бе най-свястната във входа. И иии.
- Излизай, че останахме без мъже. Тези, които ще са читави ще са в " Белене".
Двете грабнаха по една точилка и тъкмо да изправят положението, полицията пред входа.
Две млади полцайчета с мушамички.
Като се огледаха в дъжда, изранени мъже и две жени с орюжие. Кво да си помислят, ммм.
В ареста. За двайсе и четири часа.
Въпреки молбата да се преоблекат. Или да си вземат нещо. Не.
Тежки телесни повреди на петнадесет човека. И ахаа да ги вкарат в полицейската кола.
Вече  към малките часове.
- Чува ли ме някой. Раждам бе хора. Падна ми батерията на телефона.
Всичко утихна освен гръмотевиците.
Марийчето. Най - невинното  от всички. Заради детето, нейния караше тир. И и и тя сама.
Двете голите я смъкнаха. Вкараха я в полицейската кола и погледнаха кръвнишки.
Целия вход се изсипа пред родилното и седна отвън на стълбите. На дъжда.
По едно време  съмна. Никой не усети, колко е бит, ранен, кален или мокър.
- Кой е бащата!
- Няма го бе. И сега няма ли да кажеш кво имаме.
Напираха всички.
- Тихо. Без войни. Близнаци са.
Помислиха си, че бурята е отминала. Освен небесната, на която вече никой не обръщаше внимание.
Оклюмани пристигнаха пред входа. А там друга полицейска кола.
Обир! Хукнаха нагоре.
- Обрали Петков.
Надвеси се оная дето бръскаше.
- Сега така ли се казва. Аз го знам " Дучето".
Надигна се другата с миризмите.
- Кво дуче бе жена?
- Слез да пием кафе. И ще ти кажа колко проститутки има.
На първата изобщо не и "удари" на боклуци и миризми. За пет секунди беше долу.
А и слънцето най-сетне изгря и бурята си отмина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар