Както винаги

Студеното промива костите на вечността.
А топлото остава в пост(ите).
Връзката се губи, развързва се.
В ляво тупа пошлост сива.
И тъмна сянка от въздуха извива.
Кътът бял, остава черен.
Поглеждайки тъй пак неверен.
Под синьото в облаци небе.
И, пак се питам накъде?
Облечена в мойта голота.
Да не мръзне, слагам маска.
Но както винаги, душата ми се дъни.
Обличам я в тръни.
За да оцелее.