- Знаеш ли мамо, един непознат ме почерпи безалкохолно. От другият цех е. Намерих му джиесема и го оставих на градинарката. Не, че беше нов модел. Но беше от eдновремешните скъпи Нокии....
31 август 2010, вторник
Едно безалкохолно
Снощи се чувствах някак си по-особено. Дойде си сина и каза.
- Знаеш ли мамо, един непознат ме почерпи безалкохолно. От другият цех е. Намерих му джиесема и го оставих на градинарката. Не, че беше нов модел. Но беше от eдновремешните скъпи Нокии....
- Знаеш ли мамо, един непознат ме почерпи безалкохолно. От другият цех е. Намерих му джиесема и го оставих на градинарката. Не, че беше нов модел. Но беше от eдновремешните скъпи Нокии....
30 август 2010, понеделник
Ще стане ли
Не може ли живота да се живее по- отделно. Да не ни оприличават на роботи. Всеки да избира кое е вредно и доброто да издига както може. Да не ни намират за глупаци, когато обясняват колко и къде сме най-потребни.
Но като навеждаме очите, не може. Ако си повдигнем главите и си казваме това което искаме. Дори да се разпилее ще докажем, че можем и да мислим. Понякога ще се разнасяме като самотно ехо, все е нещо. Камъните наоколо може би са хора. Понякога проглеждат и прочуват.
Най- вече ще можем да помогнем. Да намалим планините които са край нас. И прахуляка може би ще за рисува. Зад всяка прашинка се крие слънце, което чака.
Колко малко трябва за да светне ярко. Да си повдигнем очите и наистина да погледнем, че всички сме човеци.
Но може би някой е забравил и си мисли, че ще живее вечно. И няма да получи нужда от приятел. Сам неусетно си забива камъка в далечното.
Но като навеждаме очите, не може. Ако си повдигнем главите и си казваме това което искаме. Дори да се разпилее ще докажем, че можем и да мислим. Понякога ще се разнасяме като самотно ехо, все е нещо. Камъните наоколо може би са хора. Понякога проглеждат и прочуват.
Най- вече ще можем да помогнем. Да намалим планините които са край нас. И прахуляка може би ще за рисува. Зад всяка прашинка се крие слънце, което чака.
Колко малко трябва за да светне ярко. Да си повдигнем очите и наистина да погледнем, че всички сме човеци.
Но може би някой е забравил и си мисли, че ще живее вечно. И няма да получи нужда от приятел. Сам неусетно си забива камъка в далечното.
29 август 2010, неделя
Какво ли мога
Вечер като заспивам, се моля!
На себе си. Да имам сили, със следващия ден да се преборя.
На Вярата също. Дали я губя? Избирала съм стойностни неща, а те са излязали боклуци. Сега сортирам, да търся останали частици. Понякога намирам, но друг път ровя. На дъното намирам умирисани излишъци.
На Надеждата, която идва и си отива когато си поиска. Явно вижда дали се събуждам и искам да я стискам или примигвам безпомощно и не се усещам.
А Любовта какво е? Да и се моля ли? Да ставам просяк за нейната филия. Подхвърля трохи да ме подлъже. После казва. - ще те храня. Но стиска в глад, а той е ненаситен. От мене нищо не зависи. Понякога ме просва в ситост, в друг момент се чувствам празна. Не да се моля. Чудя се да я гоня или когато не я чувствам, да я искам.
Какво ли мога аз?
Да вярвам в себе си, че утре ще успея. Независимо в какво. Ще видя слънцто и вятъра ще усетя. И всичко друго което ми остане да се опитвам да преборвам и да си казвам.
Аз вярвам в себе си, аз вярвам!
На себе си. Да имам сили, със следващия ден да се преборя.
На Вярата също. Дали я губя? Избирала съм стойностни неща, а те са излязали боклуци. Сега сортирам, да търся останали частици. Понякога намирам, но друг път ровя. На дъното намирам умирисани излишъци.
На Надеждата, която идва и си отива когато си поиска. Явно вижда дали се събуждам и искам да я стискам или примигвам безпомощно и не се усещам.
А Любовта какво е? Да и се моля ли? Да ставам просяк за нейната филия. Подхвърля трохи да ме подлъже. После казва. - ще те храня. Но стиска в глад, а той е ненаситен. От мене нищо не зависи. Понякога ме просва в ситост, в друг момент се чувствам празна. Не да се моля. Чудя се да я гоня или когато не я чувствам, да я искам.
Какво ли мога аз?
Да вярвам в себе си, че утре ще успея. Независимо в какво. Ще видя слънцто и вятъра ще усетя. И всичко друго което ми остане да се опитвам да преборвам и да си казвам.
Аз вярвам в себе си, аз вярвам!
28 август 2010, събота
Клечки
Какво съм днес?
Завръщащото Аз което рови. Къде е грешката която не пребори. Или са повече навиращи се клечки. Заобикаляни или прескачани. Сега държа кибрита, но не горят. Прекалено мокри са. Само се опитват да тлеят и димят.
Уж съм ги зарила, но понякога изниква плевел. А той напомня дори мигът, когато се е счупила клечката и е паднало семето.
Понякога се блъскам в дърво и се питам. Дали не съм виновна аз? Набучих моята грешка, насадих я. Сега я виждам толкова грамадна, не посмях тогава да я хвана и да я изгоря.
И като навляза в гора от грешки които понякога ми се навират, едно разбирам.
Не мога да ги изкореня или в пламъци да ги наложа.
Но клечките които са наблизо се постаравам, поне в няколко скромни цветя да ги положа.
Завръщащото Аз което рови. Къде е грешката която не пребори. Или са повече навиращи се клечки. Заобикаляни или прескачани. Сега държа кибрита, но не горят. Прекалено мокри са. Само се опитват да тлеят и димят.
Уж съм ги зарила, но понякога изниква плевел. А той напомня дори мигът, когато се е счупила клечката и е паднало семето.
Понякога се блъскам в дърво и се питам. Дали не съм виновна аз? Набучих моята грешка, насадих я. Сега я виждам толкова грамадна, не посмях тогава да я хвана и да я изгоря.
И като навляза в гора от грешки които понякога ми се навират, едно разбирам.
Не мога да ги изкореня или в пламъци да ги наложа.
Но клечките които са наблизо се постаравам, поне в няколко скромни цветя да ги положа.
27 август 2010, петък
Невидими букви
Не мислех, че ще мога пак по-две да сричам. Да прочитам ненаписаното, защото ми е замирисало. Или ми идва ей така отвътре и някак си чета без дъх невидимите букви.
И пак политам в моят стих забравен. Сега изровен и сякаш нов, без мисъл на някакъв си спомен.
А ми се вие свят от миналото. И сега полека, не като преди. Пътуваха си бавно през повечето време забравени от всички, сега се будят и се връщат в своите среди.
Бях отвикнала от невидимите букви, да ме гледат две очички. Навън да грачат грозно, а аз да чувам само птички.
И пак нареждам изречения в своя смисъл. Малко луди и доста слепи и ме поемат във фантазирания си ритъм. И сричам, сякаш за първи път докосвам и чертая там вътре. Проглеждам в моя миг наново. Наново, друг човек се ражда. Изправям се в писане навътре. И се чудя какво ли ще пораждам с моя малко стар и много нов стих, отново невидимо изписан!
И пак политам в моят стих забравен. Сега изровен и сякаш нов, без мисъл на някакъв си спомен.
А ми се вие свят от миналото. И сега полека, не като преди. Пътуваха си бавно през повечето време забравени от всички, сега се будят и се връщат в своите среди.
Бях отвикнала от невидимите букви, да ме гледат две очички. Навън да грачат грозно, а аз да чувам само птички.
И пак нареждам изречения в своя смисъл. Малко луди и доста слепи и ме поемат във фантазирания си ритъм. И сричам, сякаш за първи път докосвам и чертая там вътре. Проглеждам в моя миг наново. Наново, друг човек се ражда. Изправям се в писане навътре. И се чудя какво ли ще пораждам с моя малко стар и много нов стих, отново невидимо изписан!
26 август 2010, четвъртък
Какво се крие в дланта
Може да удари, да смачка. Откъсва поредното подрастващо. Покаже ли се кръв вече е убила, или почти. Ако още диша или мърда, може да замахне пак.
А онова което тупа, не му пука колко живота е изтрило.
А ласки?
Също стиска. Раздава меко, понякога игриво. Погалва цвете, животинче. Даже и дете. Става и приятел, дори любовник. Като инструмент на разума избухнал и сърцето за помощник.
И кой надвива? С мисъл ли започва или с удара на онова. Размесва двете. Важното е да раздава милване. И как би могла да съществува длан, да полазва за убиване.
А онова което тупа, не му пука колко живота е изтрило.
А ласки?
Също стиска. Раздава меко, понякога игриво. Погалва цвете, животинче. Даже и дете. Става и приятел, дори любовник. Като инструмент на разума избухнал и сърцето за помощник.
И кой надвива? С мисъл ли започва или с удара на онова. Размесва двете. Важното е да раздава милване. И как би могла да съществува длан, да полазва за убиване.
25 август 2010, сряда
Специален ден 2
Дошъл последен не значи, че си такъв. Днес повдигам се на пръсти с малкия си ръст, за да те прегърна. А ти леко се извръщаш и ми казваш.
- Вече съм голям! Не ме е страх от силен, бурен вятър. Нито от облаци дъждовни. Защото като се събудя ще ги разгонвам, дори без план. Да видя слънцето, което ще донасям. Вече съм мъж.
- Добре де, няма да те разнежвам. Днес ти пожелавам.
Пред лошото, глава да не прекланяш!
В лъжата да не газиш!
Здравето да не те напуска!
Мечтите при тебе да витаят
Любовта на ухото да ти шушка!
А другото което аз не зная, да не идва в края. Ако желаеш с доброта да пробиваш, винаги ще бъдеш пръв. Дори понякога ръцете си да извиваш. И да не съжаляваш, че днес нещо не върви. Потърпи до утре. Може да е чудо. Не само си спал, имал си цел.
Живота си в ръцете си, си взел!
/ На моят по- малък син Енчо Попов, който има рожден ден днес/
- Вече съм голям! Не ме е страх от силен, бурен вятър. Нито от облаци дъждовни. Защото като се събудя ще ги разгонвам, дори без план. Да видя слънцето, което ще донасям. Вече съм мъж.
- Добре де, няма да те разнежвам. Днес ти пожелавам.
Пред лошото, глава да не прекланяш!
В лъжата да не газиш!
Здравето да не те напуска!
Мечтите при тебе да витаят
Любовта на ухото да ти шушка!
А другото което аз не зная, да не идва в края. Ако желаеш с доброта да пробиваш, винаги ще бъдеш пръв. Дори понякога ръцете си да извиваш. И да не съжаляваш, че днес нещо не върви. Потърпи до утре. Може да е чудо. Не само си спал, имал си цел.
Живота си в ръцете си, си взел!
/ На моят по- малък син Енчо Попов, който има рожден ден днес/
24 август 2010, вторник
Предмети
- Днес не светиш. Завърти се в анфас. Сега малко наляво. Много място заемаш, стегни се. Какво, и претенции ли имаш? Ще дишаш скрито, не че те виждам като не ти стига. И няма да кихаш, преди праха да излезе. Стъпвай по-тихо. Не си в джунгла. Смущаваш човеци. Еднакви сте всички предмети, искате чувства. Да не се продават в магазина. Ще ти взема под наем, защото не притежавам. Не ми се харчи за нещо постоянно. Не ги искам дори като подарък. Ще хукне после всеки предмет да ми виси на врата.
Аз като вляза, нека се свива. Ще го размествам накъдето си искам, от тъмно до светло иска не иска. Нали е предмет, ще го използвам подред.
А той къде ще отива. Леко протрит, разсъхнал и не толкова лъскав. Кой ще е този човек, който ще пръска за някакви си антики. Те все за чувства ровят и забравят накъде светлината си да пръскат.
Хайде, нагледах се. Поизполвах те и днес си послушен предмет. Марш сега, че човешкото иска да си почива. До другия път. И се лъсни, каква е тази грива? Този парцал за какво е? Искам те гол. После ще се покриваш. И внимавай като се изтриваш. Когато взема да те пипам, не желая пръстите си да изривам.
Наистина се мръдни. От твоята сянка, не мога да вляза в моята дрямка....
Аз като вляза, нека се свива. Ще го размествам накъдето си искам, от тъмно до светло иска не иска. Нали е предмет, ще го използвам подред.
А той къде ще отива. Леко протрит, разсъхнал и не толкова лъскав. Кой ще е този човек, който ще пръска за някакви си антики. Те все за чувства ровят и забравят накъде светлината си да пръскат.
Хайде, нагледах се. Поизполвах те и днес си послушен предмет. Марш сега, че човешкото иска да си почива. До другия път. И се лъсни, каква е тази грива? Този парцал за какво е? Искам те гол. После ще се покриваш. И внимавай като се изтриваш. Когато взема да те пипам, не желая пръстите си да изривам.
Наистина се мръдни. От твоята сянка, не мога да вляза в моята дрямка....
23 август 2010, понеделник
По - въжето
Като повърви по-въжето дори да се клати. Някой го дърпа от завист, или просто от злоба. Но хилавото не пада. Задържа се и поглежда нагоре, гледа небето. Търси си полет по-който би искало да се издигне, дори само по- мисъл. А тя като се излюпи иска да тръгне, като гладно пиле. Постоянно си зяпа за нови простори. Нищо, че на гърба си има две, три перушини.
А от доло гърбати върлини зяпат и се хилят. Каква е тази мърша, която прелита? И да пее налита. Но гласът им само праха поемат. Тогава се мъчат да полетят. А тлъстините злобни назад ги прибират. Затова дърпат въжето. Да си напълнят лошотията до свършък. Хилавото не пада. Гледа небето, сякаш това му приляга.
Отдолу приритват. Посягат и блъскат, духат с уста. И в бурята, то е там. Изтласква своите слаби крачка, и полита. Вперило поглед нагоре, в обзора! А ония в пепелта, ритат ли ритат.
А от доло гърбати върлини зяпат и се хилят. Каква е тази мърша, която прелита? И да пее налита. Но гласът им само праха поемат. Тогава се мъчат да полетят. А тлъстините злобни назад ги прибират. Затова дърпат въжето. Да си напълнят лошотията до свършък. Хилавото не пада. Гледа небето, сякаш това му приляга.
Отдолу приритват. Посягат и блъскат, духат с уста. И в бурята, то е там. Изтласква своите слаби крачка, и полита. Вперило поглед нагоре, в обзора! А ония в пепелта, ритат ли ритат.
22 август 2010, неделя
Жабешки щуротии
Жабчо скочи в жабуняка
и се спъна с двата крака
падна в тиня миризлива
не се мие, на главата си полива.
Дойде жабка изтъкмена
не избяга, а е ей така засмена
спъна се и тя горката
на жабока в краката.
И започнаха игрички
с калчица, чак разбягаха се птички
той се правеше че пада
тя пристъпваше да го напада.
И така по мръсно и по кално
никой не се оплака, всичко беше харно
но не разбраха как от таз калчица
се народиха куп жабешки дечица.
и се спъна с двата крака
падна в тиня миризлива
не се мие, на главата си полива.
Дойде жабка изтъкмена
не избяга, а е ей така засмена
спъна се и тя горката
на жабока в краката.
И започнаха игрички
с калчица, чак разбягаха се птички
той се правеше че пада
тя пристъпваше да го напада.
И така по мръсно и по кално
никой не се оплака, всичко беше харно
но не разбраха как от таз калчица
се народиха куп жабешки дечица.
21 август 2010, събота
Като затворя очи
Там на пейката в парка сме двамата. Държеше ми ръката и броеше чертичките. Те аха да се преместят и да опашат твоят пръст, и той избягваше.Грабваше кичур коса и си го завърташе като за игра. Но моят поглед като присветне, се вцепеняваше. Право към устните. Да се стопли или да ги начертае. Леко помръдваха, без да обещават. Тогава той се завръщаше в ръката ми и тя го стискаше. Не само него, всичките.
Но само, като си затворя очите!
Сега вятъра ми шушне тихо. Погалва моята ръка и да не се унасям леко я подритва.
Но само, като си затворя очите!
Сега вятъра ми шушне тихо. Погалва моята ръка и да не се унасям леко я подритва.
20 август 2010, петък
Лампа
Защо ли свети? Дори когато копчето е натиснато. И счупена е, на парченца. Дори не мига. Явно удара е слаб.
А тази фигура се мисли за прозрачна. Удря с тишина.Не иска светлина да избуява. В тъмното ще скрива каквото си поиска. Това което е на изчакване, стои си. Изпънато в нещо, което никой никога не е поискал.
Една плесница на светлината, да влезе под другия си ъгъл. Само пътека да се показва. Там където някой влиза без покана. Ако не съкровище, открива рана.
Ще се съберат ли пърченцата от лампата? Ще продължава ли да се бори и да осветява, там където никой не е доближавал!
А тази фигура се мисли за прозрачна. Удря с тишина.Не иска светлина да избуява. В тъмното ще скрива каквото си поиска. Това което е на изчакване, стои си. Изпънато в нещо, което никой никога не е поискал.
Една плесница на светлината, да влезе под другия си ъгъл. Само пътека да се показва. Там където някой влиза без покана. Ако не съкровище, открива рана.
Ще се съберат ли пърченцата от лампата? Ще продължава ли да се бори и да осветява, там където никой не е доближавал!
19 август 2010, четвъртък
Бродяга
Хей
кой ти разреши
да влизаш
да оразмеряваш кожата
пръстите с ласки да набиваш
ти, довчерашен бродяга
бяга по улиците
на самотата
днес нахъсан
не избираш път
стягаш дом
забърсваш прах
до вчера газил
кал и камъни
обиди
оставаш тоя крах
какво ли си намерил
и спря
пред чуждата врата.
Това съм аз
с друго тя
малко трудно го познавам
вечно бягащо
търси
намира нещо
и тук се свира
сега го вади и нарежда
ако спре да свети
ще тръгне пак
бродяга
няма страх и свян
и днес е хванал пътя
къде ли, не казва
връща се когато
слънцето залязва.
кой ти разреши
да влизаш
да оразмеряваш кожата
пръстите с ласки да набиваш
ти, довчерашен бродяга
бяга по улиците
на самотата
днес нахъсан
не избираш път
стягаш дом
забърсваш прах
до вчера газил
кал и камъни
обиди
оставаш тоя крах
какво ли си намерил
и спря
пред чуждата врата.
Това съм аз
с друго тя
малко трудно го познавам
вечно бягащо
търси
намира нещо
и тук се свира
сега го вади и нарежда
ако спре да свети
ще тръгне пак
бродяга
няма страх и свян
и днес е хванал пътя
къде ли, не казва
връща се когато
слънцето залязва.
17 август 2010, вторник
Дъвкане
Мачкаш ли?
Даже не предупреждаваш. Там разпереното и тънкото, вече си изсмукала. Толкова ли си гладна? Ядеш денонощно и изплюваш мечти. Те се насаждат и събират пейзажи. Но дори и там ръбаш, не спираш. Багриш всичко в червено. За миг не присяда, вече беше изпила всички сълзи. Как се облизваш и търсиш местенце от което все още не си гризнала.
Явно си ходила и другаде. Смесваш местата като ходиш за хапки. Сега като наблиза горещо две и се засити, пак примляскваш. Обикаляш и дъвчеш, винаги в глад.
Жертвите незнайно защо, не бягат. Дори не усещат че са твоята храна. Или се правят, май им харесва да ги мачкаш, дъвчеш и преглъщаш. После да ги изплюеш с мечти.
Даже не предупреждаваш. Там разпереното и тънкото, вече си изсмукала. Толкова ли си гладна? Ядеш денонощно и изплюваш мечти. Те се насаждат и събират пейзажи. Но дори и там ръбаш, не спираш. Багриш всичко в червено. За миг не присяда, вече беше изпила всички сълзи. Как се облизваш и търсиш местенце от което все още не си гризнала.
Явно си ходила и другаде. Смесваш местата като ходиш за хапки. Сега като наблиза горещо две и се засити, пак примляскваш. Обикаляш и дъвчеш, винаги в глад.
Жертвите незнайно защо, не бягат. Дори не усещат че са твоята храна. Или се правят, май им харесва да ги мачкаш, дъвчеш и преглъщаш. После да ги изплюеш с мечти.
15 август 2010, неделя
Рисуван танц
Рисувахме си песен.
Аз слагах цвят. Лек, изпаряващо- полазващ и нежен.
Ти добавяше ритъма. Забързано и жарко, пламтящо и горещо.
После тръгваха стъпките в танц. Леко се нареждаха тръпките. Първо моите, като пъпки. Кръгове заобикалящи се покриваха. Плъзгаха се. Това бяха те,твоите .
Танцувахме, а бяхме в покоя си
Започнахме от щрихите, да ваем песен. Сега се впускахме в нашия си танц!
Аз слагах цвят. Лек, изпаряващо- полазващ и нежен.
Ти добавяше ритъма. Забързано и жарко, пламтящо и горещо.
После тръгваха стъпките в танц. Леко се нареждаха тръпките. Първо моите, като пъпки. Кръгове заобикалящи се покриваха. Плъзгаха се. Това бяха те,твоите .
Танцувахме, а бяхме в покоя си
Започнахме от щрихите, да ваем песен. Сега се впускахме в нашия си танц!
14 август 2010, събота
С котката на лов
Тъкмо си приказвах насаме със себе си, като унес. Ще си цамбурна в банята преди лягане, че са ми нажежени всички мисли и чакри и други неща които мязат на такива.
Гледам моята фурия хукнала из къщи подир една нощна пеперуда. Подскоци, рипания и мяукания и дигна къщата на главата си. Не стига, че не може да я хване сума време. Но на това отгоре препира и мен да включи в акцията. Гледа ме в очите и мяучи, а не се включвай де.
И настана лов из апартамента. Тя скача и дрънчи и аз до нея.
Явно е станало много интересно, защото се включи и сина. Направихме сафари. Да не говорим за патардия в тази гонитба. Плячката беше уловена и изядена.
В един момент котката Суска си дъвчеше, заобиколена от задъхана и захилена публика.
Сякаш бяхме малко шашави. Да извършваме лов в десет без петанйсет вечерта.
Тя си беше добре, ами аз. :)
/Мислех да кръстя поста акция нощна пеперуда, но някой ще реши че съм изглупяла съвсем. А то какво, обичам си котката./
Гледам моята фурия хукнала из къщи подир една нощна пеперуда. Подскоци, рипания и мяукания и дигна къщата на главата си. Не стига, че не може да я хване сума време. Но на това отгоре препира и мен да включи в акцията. Гледа ме в очите и мяучи, а не се включвай де.
И настана лов из апартамента. Тя скача и дрънчи и аз до нея.
Явно е станало много интересно, защото се включи и сина. Направихме сафари. Да не говорим за патардия в тази гонитба. Плячката беше уловена и изядена.
В един момент котката Суска си дъвчеше, заобиколена от задъхана и захилена публика.
Сякаш бяхме малко шашави. Да извършваме лов в десет без петанйсет вечерта.
Тя си беше добре, ами аз. :)
/Мислех да кръстя поста акция нощна пеперуда, но някой ще реши че съм изглупяла съвсем. А то какво, обичам си котката./
13 август 2010, петък
Сметки
Снощи си чертах друго.
Мислех да извадя всички и да ги подредя в редици. И някакъв порядък да постигна.
Сега, не че е упадък.
Едната иска да си плава към остров. Там с друга чужда да се впуска в някакви игри. Щели да си правят топки и вълнички, но не от пясък и от солените води.
Другата пък иска да лети, но надалеко. Без страх ще пребродвала звезди. Само в една ще си остави мекото. Може и да не се върне и там да се забрави. Но ако са летели две. На едни или някакви по- специални, невидими криле.
Третата все си събира трохичка в торбичка. Да търси края на света. Но все назад поглежда, дали я следва някоя. Ако няма друга, ще се прибере и главата си ще свежда. Но ако са две, ще го открият. На оня край все се вижда как небето и земята са едно. Иска да са там но две, не самотното едно. Дори да са петно, ще са слети в едно.
Аз се опитвам да ги редя и си правя сметки. Но на сутринта като се събудя, всяка е избягала от своята си клетка.
Завръщат се волни и щастливи. Задраскват всичко, което те не са редили.
Мислех да извадя всички и да ги подредя в редици. И някакъв порядък да постигна.
Сега, не че е упадък.
Едната иска да си плава към остров. Там с друга чужда да се впуска в някакви игри. Щели да си правят топки и вълнички, но не от пясък и от солените води.
Другата пък иска да лети, но надалеко. Без страх ще пребродвала звезди. Само в една ще си остави мекото. Може и да не се върне и там да се забрави. Но ако са летели две. На едни или някакви по- специални, невидими криле.
Третата все си събира трохичка в торбичка. Да търси края на света. Но все назад поглежда, дали я следва някоя. Ако няма друга, ще се прибере и главата си ще свежда. Но ако са две, ще го открият. На оня край все се вижда как небето и земята са едно. Иска да са там но две, не самотното едно. Дори да са петно, ще са слети в едно.
Аз се опитвам да ги редя и си правя сметки. Но на сутринта като се събудя, всяка е избягала от своята си клетка.
Завръщат се волни и щастливи. Задраскват всичко, което те не са редили.
12 август 2010, четвъртък
Спешна радост
Който редовно ме обхожда е запознат с моето мрънкане за липсата на асансьор.
Пуснаха го бе, качих се и ходих до магазина. Не изплезих език като разгонено куче. Не ми се върви в пикнята, вече не. Имам асансьор.
Няма да се задълбочавам как. Важното е, че след четри месеца се чувствам малко по-човешки.
Пуснаха го бе, качих се и ходих до магазина. Не изплезих език като разгонено куче. Не ми се върви в пикнята, вече не. Имам асансьор.
Няма да се задълбочавам как. Важното е, че след четри месеца се чувствам малко по-човешки.
Нещо за търсене
Сякаш имам нищо
а е всичко
какво да го правя
искам ли да знам
или забравям
трудно горещо
пари и диша
ходят искри
на какво ли мирише
не е изгоряло
аз искам да бягам
чувствам страх
да се повия в огън
после вода
шавам, пълзя
за къде ще вървя
охлаждам или пламтя
в някой който ме иска
или ме гони
като мене страхлив
гледаме скрито
и ровим
какво ще открием
като бързаме
в дъното да го заровим
дали е нещо непотърсено
готово за свързване
ще се губим и ще откриваме
в себе си търсим
какво ли намираме.
а е всичко
какво да го правя
искам ли да знам
или забравям
трудно горещо
пари и диша
ходят искри
на какво ли мирише
не е изгоряло
аз искам да бягам
чувствам страх
да се повия в огън
после вода
шавам, пълзя
за къде ще вървя
охлаждам или пламтя
в някой който ме иска
или ме гони
като мене страхлив
гледаме скрито
и ровим
какво ще открием
като бързаме
в дъното да го заровим
дали е нещо непотърсено
готово за свързване
ще се губим и ще откриваме
в себе си търсим
какво ли намираме.
11 август 2010, сряда
Прашинка храна
Какво ли не би дал да скриеш своето отрицание! Красиви мигове но само наснимани. Сложени като капан за привличане. Тя иска да се напие и храни с истинско. Ти я каниш и я наслагаш с отживяното до втръсване. Дали го иска, не попита. Или го глътна, така не разбра. Даже леко я потупваше, като се задави. Но тя го изплю и ти не видя. Защото си облик накичен. Обвит си в безвремие и нагълтан с ужасната доза безразличие.
Продължава без твоята храна, защото е твърда от скроени лъжи. Някак намислени като истини. Ще потърси прашинка за да издигне остатъци гладни. Какво ли яде? Дали ще поиска удари тупкащи бясно, разделени на две...
Продължава без твоята храна, защото е твърда от скроени лъжи. Някак намислени като истини. Ще потърси прашинка за да издигне остатъци гладни. Какво ли яде? Дали ще поиска удари тупкащи бясно, разделени на две...
10 август 2010, вторник
Има ли
Раздърпваме чуждите думи или постъпки. Разтягаме на кръст. Къде ли всичко е започнало?Призоваваме за мъст. Боли ни, не боли ни се пънем. Започваме някаква си мисия. Така ще се изпъчим, и някак си нашето издигане ще изковем.
Колко сме полезни? Да се връткаме. Да усещаме от къде нахлува вятъра и барикади да издигаме. И ние най-отгоре, на знаме да приличаме. Но като се засили бурята, бум на мекото. Или избираме съседната изречена или направена накриво просташка. И ние, пак юнашката.
Пък може друго, ако пожелаем. Вярно е, че всяка показност надделява. Но да я поспрем, поне за час на ден.
Да надникнем там където няма думи!
Даже и постъпки няма!
Понякога и волята е мираж!
А живота тече като зрителна измама!
Дали в някой ден, час или минута всеки би могъл да си изпадне?!
Ще има нужда не от думи празни и биенето на камбани. А от някакви дела, които се скриват като привършат.
Но с тях живота продължава.
Ще има ли тогава миг да не помислим, кой връх заслужаваме!
Колко сме полезни? Да се връткаме. Да усещаме от къде нахлува вятъра и барикади да издигаме. И ние най-отгоре, на знаме да приличаме. Но като се засили бурята, бум на мекото. Или избираме съседната изречена или направена накриво просташка. И ние, пак юнашката.
Пък може друго, ако пожелаем. Вярно е, че всяка показност надделява. Но да я поспрем, поне за час на ден.
Да надникнем там където няма думи!
Даже и постъпки няма!
Понякога и волята е мираж!
А живота тече като зрителна измама!
Дали в някой ден, час или минута всеки би могъл да си изпадне?!
Ще има нужда не от думи празни и биенето на камбани. А от някакви дела, които се скриват като привършат.
Но с тях живота продължава.
Ще има ли тогава миг да не помислим, кой връх заслужаваме!
09 август 2010, понеделник
Маски
Красота и нежност
като покритие
отдолу е другото
разголено и дрипаво
маски с цветя
рани от плевели
дълбоко са впити
несъблечено цветно
всичко прикрива
вътре тече
отвънка
премяна усмихната
всичко завлича
само скрита сълза
наред си изтрива
пълни белези
налива...
Ласка и листче
на цвете
без плевел
разголена маска
чаканото
скача без въздух
стряска по дирята
разгънатата, нажеланата
невидима красота нарисувана
начертана
от Някого!
като покритие
отдолу е другото
разголено и дрипаво
маски с цветя
рани от плевели
дълбоко са впити
несъблечено цветно
всичко прикрива
вътре тече
отвънка
премяна усмихната
всичко завлича
само скрита сълза
наред си изтрива
пълни белези
налива...
Ласка и листче
на цвете
без плевел
разголена маска
чаканото
скача без въздух
стряска по дирята
разгънатата, нажеланата
невидима красота нарисувана
начертана
от Някого!
07 август 2010, събота
Гонитба
Зората се опитваше да измие вчерашното. То си стоеше като дамга. Сякаш силата и беше изпита от нощта. Ония скитници от оня ден още не беше изгонила. Как нахално си ходят с чепатите си сопи и рушкат. Днес пак са поели дирята на стръвта. Уж набират две или три капки роса, но след тях реки извират. А жертвите незнайно как, влизат и се наливат до забрава. Зората като си отвори очите всички са пияни до забравяне. Не мирише на нищичко, и диря няма. Но ония скитниците са захитрели, тихо пипат. Навиват всичките на червени копчета без дупки и после търсят игла и тънка огнена жица да си мушкат. И докато се усетят вече, всички са на сопата залитащи да търсят жертви. Тръгват за онези които снощи не са проритали. Какво ще е ако всички станат скитници горещи. Ще ходят и ще рушкат там където никой не е влизал да погали. И ако никой не отвори на това си искане, ще станат и крадец. Ще се промушват през забравени пролуки. Зората ще завари примиращи се трупове нахранени с тръпка бясна. Ще ги прибира тези мисли и ще се чуди как да ги измие . Дали с поредно си светване няма да завари празно. Все искат да са скитници или крадци, да ходят някъде. Не им се струва лошо да ходят ТАМ , да бръкнат леко и неговият миг да си откраднат.
06 август 2010, петък
Закъсняла
Къде беше когато те търсих?
Припознавах те толкова пъти. Дали не прибързвах или не бърках, все в твоето. Исках те, но се разпилях. Загубих от твоите двойници. И къде е смисъла от чакането? Тъкмо си мислех че нататък ще подбутвам сивите си картини и ще си преглеждам негативите, и ти дойде. Дали съм се подготвяла? Явно не съм, малко така си примрях. После се раждах и сега отначало. Края не се вижда. Прохождам, пълзя или се изправям. Откривам неща които съм имала, но само по-смисъл. Ти ме караш да събирам нещо което извира, после да раздавам на капки по-някакви линии. Идват като пареща рана или лек за болка. Да гълтам и да опитвам.
А, кажи ми? Сама ли ще гоня това? Ще си го задържа, като попия бързия ритъм. Чува са като ехо самотно, но минава през теб и се разплита. Или може би ще се издигне, когато стигне нечия тупкаща скала.
Нямаш такава нагласа за отговор.
Тебе бях те отписала в едно мижаво съществуване. Сега щом си помислила че при мен ти е смисъла, ще почакам. А кога и къде ще се разстилаш и аз ще раздавам, ти ще намериш мига. Когато дойде. Малка болка е чакането нали, след закъснялото идване. И май не мислиш да бягаш. Искаш и да се разбираме, дори понякога да ме грабваш и хвърляш в своите ритми.
Ами, ще те задържа. Нали си моята, чакана, пареща и закъсняла гостенка. Вече трайно се настаняваш. И сега какво...
Припознавах те толкова пъти. Дали не прибързвах или не бърках, все в твоето. Исках те, но се разпилях. Загубих от твоите двойници. И къде е смисъла от чакането? Тъкмо си мислех че нататък ще подбутвам сивите си картини и ще си преглеждам негативите, и ти дойде. Дали съм се подготвяла? Явно не съм, малко така си примрях. После се раждах и сега отначало. Края не се вижда. Прохождам, пълзя или се изправям. Откривам неща които съм имала, но само по-смисъл. Ти ме караш да събирам нещо което извира, после да раздавам на капки по-някакви линии. Идват като пареща рана или лек за болка. Да гълтам и да опитвам.
А, кажи ми? Сама ли ще гоня това? Ще си го задържа, като попия бързия ритъм. Чува са като ехо самотно, но минава през теб и се разплита. Или може би ще се издигне, когато стигне нечия тупкаща скала.
Нямаш такава нагласа за отговор.
Тебе бях те отписала в едно мижаво съществуване. Сега щом си помислила че при мен ти е смисъла, ще почакам. А кога и къде ще се разстилаш и аз ще раздавам, ти ще намериш мига. Когато дойде. Малка болка е чакането нали, след закъснялото идване. И май не мислиш да бягаш. Искаш и да се разбираме, дори понякога да ме грабваш и хвърляш в своите ритми.
Ами, ще те задържа. Нали си моята, чакана, пареща и закъсняла гостенка. Вече трайно се настаняваш. И сега какво...
05 август 2010, четвъртък
Игра
Животът е като игра на карти. Зависи как сме наредени и до кого. И някак си все трябва да се оглеждаме и да се приплъзваме. Понякога изпадаме от тестето и се повдигаме иначе ще ни заменят. Но играта продължава. Когато загубим тъжим и плачем скришом. Победим ли радваме се и искаме всички да ни видят. Всяка игра е различна. Колко ще се задържи не се знае. Когато свърши се впускаме в нова. Днес имаме слаби карти но утре ще са силни. Как ще приключи всяка, никой не знае до края. Помним до някъде първата си. Но не знаем последната игра, а и не искаме.
Дотогава да си гледаме картите и да не се примиряваме със загубите. След тях винаги идват победи, като всяка игра!
Дотогава да си гледаме картите и да не се примиряваме със загубите. След тях винаги идват победи, като всяка игра!
04 август 2010, сряда
Разравяне
Защо ли все големите камари искам да разровя. Понякога са мръсни като напаст. Но аз си взимам в шепи без инструмент и гнус. Все чувствам жалост и към грозното което лошо сътворява. И все вярвам че мъничко добро се крие в дъното на умирисаната цялост.
А онези другите които тупкат в червено, тях разрушквам без страх от изгорено. Погалвам огъня и си прибирам. Когато духне студ и наоколо треперят, аз го вадя да не започне вечна зима.
И пак се връщам при ония с боклуците и все в цветя ги виждам. А онова от вътре тупа, тупа. Не спира за почивка в своята малка, скромна леко пареща хралупа.
А онези другите които тупкат в червено, тях разрушквам без страх от изгорено. Погалвам огъня и си прибирам. Когато духне студ и наоколо треперят, аз го вадя да не започне вечна зима.
И пак се връщам при ония с боклуците и все в цветя ги виждам. А онова от вътре тупа, тупа. Не спира за почивка в своята малка, скромна леко пареща хралупа.
03 август 2010, вторник
Ако поиска да тръгне
Има ли път за напред или понякога е прекъснат. Но който иска да тръгне ще усеща посоката без очертания. Просто като няма желание си търси причина. Копае си дупката сам, и се навира.
Но ако поиска да тръгне не би го уплашило неизвестното. По-страшното е отзад. Грешките все напират и се навират да докажат че не може или не иска. А целта дори да е малка е някъде там. Спре ли за миг и тя остарява, губи си смисъла.
И ако поиска да тръгне човек той дори и ще лази. Да достигне това вътре в себе си, което само като рисунка е пазил. Правил си е някакви петна и малки граници с неясни картини. Тесни и замазани, които го чакат да премине завесата на страха.
Но ако поиска да тръгне, всичко ще се очертае. Защото ще има хъс за цел, не на сън да играе.
Да отвори други очи и да прекрачи, там където няма черти. Тези неясни картини могат да станат цветни градини.
Но, ако поиска да тръгне!
Но ако поиска да тръгне не би го уплашило неизвестното. По-страшното е отзад. Грешките все напират и се навират да докажат че не може или не иска. А целта дори да е малка е някъде там. Спре ли за миг и тя остарява, губи си смисъла.
И ако поиска да тръгне човек той дори и ще лази. Да достигне това вътре в себе си, което само като рисунка е пазил. Правил си е някакви петна и малки граници с неясни картини. Тесни и замазани, които го чакат да премине завесата на страха.
Но ако поиска да тръгне, всичко ще се очертае. Защото ще има хъс за цел, не на сън да играе.
Да отвори други очи и да прекрачи, там където няма черти. Тези неясни картини могат да станат цветни градини.
Но, ако поиска да тръгне!
02 август 2010, понеделник
Изборът
Няма предмет със сърце. Или кутийка с душа за поздрав. Час, два или ден трае радостта. После да се подхвърлят в прах. Даже думи няма такива, като бисери нежно да светят. Като излязат да полепват като вълшебна одежда. Краката да идват с поръчани стъпки, бавно и невзрачно. А ръцете милват с преструвка за да използват пълнотата на невероятното. Устата да мълчи. Ако каже нещо ще е измамно. На сутринта ще изникне кутийка от съмнения или лъжи.
А душата я стисква или смачква. Избира, кутийка - предмет. Или започва да лети,за да разбере къде се крият това което се казва мечти.
А душата я стисква или смачква. Избира, кутийка - предмет. Или започва да лети,за да разбере къде се крият това което се казва мечти.
01 август 2010, неделя
Бряг
Къде ли се намирам пак?
Да тичам, към онзи бряг. И себе си отричам. Да сложа там желая, какво ли....Това си ме привлича и скритичко посоката си аз наричам. И пак по-старите си стъпки ли ще тръгна и вчерашните стъпки ще прегърна. Стигнах до около себе си и не посмях, и се завърнах.
А днес задъхано поглеждам и ми се вижда толкова далеко. Дали главата си да свеждам? Името да си поставя на гвоздеи а същността в дъска бодлива. Тя и без това не е минавала са толкова красива, че да я пазя. Сал ли ще строя или мигове наново ще броя и ще ги подхвърлям като минало. А времето не иска да ме чака, то сякаш остаря. Ще ми каже, -защо стоя сега съм си отминало.
Ще се завъртя от себе си преди да се разпадна. Ще чукам букви и няма да се казвам. Какво съм и кое съм ако не стигна, до оня бряг за който цял живот не бих и мигнала!
Да тичам, към онзи бряг. И себе си отричам. Да сложа там желая, какво ли....Това си ме привлича и скритичко посоката си аз наричам. И пак по-старите си стъпки ли ще тръгна и вчерашните стъпки ще прегърна. Стигнах до около себе си и не посмях, и се завърнах.
А днес задъхано поглеждам и ми се вижда толкова далеко. Дали главата си да свеждам? Името да си поставя на гвоздеи а същността в дъска бодлива. Тя и без това не е минавала са толкова красива, че да я пазя. Сал ли ще строя или мигове наново ще броя и ще ги подхвърлям като минало. А времето не иска да ме чака, то сякаш остаря. Ще ми каже, -защо стоя сега съм си отминало.
Ще се завъртя от себе си преди да се разпадна. Ще чукам букви и няма да се казвам. Какво съм и кое съм ако не стигна, до оня бряг за който цял живот не бих и мигнала!
Абонамент за:
Публикации (Atom)